В свят на порочно зачатие и с личната мъдрост за човешко познание – предопределена, жената дарява живот, както в онази история от друг свят, в която го даде, но без да му служи с порок. И, ако там се роди абсолютният, то днес няма гаранция кой ще “проплаче“.
Избрала да отгледа човек в себе си, би било всемирно послание и всякак човечно за разпознаване, но дали той ще живее човешки – в морално единство и самоценност?! Така, майчината утроба – като най-чисто селение, да носи надежда, очакване, и мисъл с добро, дори за майката, остава непоколебима загадка – КОГО ще роди?!
Има ги – раждат се, дишат и съществуват, съвсем живи опровержения, че да обхождат света e някак полезно. Разрушителни, неразумни, отнемащи! Заели заплашителна численост – изглеждайки като победители. Има ги – потвърдено е, но все по-рядко ги срещаме, онези другите, които бихме последвали, в едно достойно, макар малочислено отпътуване, с нравствена близост за откровение – към пречистване.
И в знанието за човешката природа като биологични и психосоциални процеси, никой анализ безпогрешно не повелява в символ на какво ще бидееш?! В такъв, който безсъвестно отнема от вярната сила и смисъла на живота, или в другият, който верен в силния смисъл и в своята съвест би заслужил дори да го надживее. Никоя майчина склонност само да пожелае, не може да сбъдне големия човек, не сбъдва и малкия. Предизвестява ли някой “малката” и “голямата” себесъщност? Как ТИ би отговорил на тези въпроси, дори чрез целия си живот, в личната си митологема “Трябваше ли да се родя и попита ли МЕН някой“? …а би ли попитал?! Така в очакване, но без обещание, жени по света раждат, и клетите и блажените – от любовта си, само в единството на страстта, като дълг, от любопитство, или когато животът им позволи, и често в тази своя самоактуализация, им липсва познание за цял един свят – нов човешки живот, който те вече са дали. Истина, която не биха могли да забравят, а някои искат и като бегълци, заличават това сътворение. Други, разпознават неразривна зависимост и не лековерно бдят над плътта. Изпълват с жизненост даже секундите, вярват, че с новото раждане дават от силата в себе си нещо ново, значимо и на света. С така избираема майчина воля, в полето на изначалността, роденият – близо или надалеч поживял, вплел себе си в съвестта на своя генетичен първодвигател, сякаш отнемащ частица от тежестта , ако узрее за истини, че отдавна личната съвест го води, би казал: “Даде ме тя на света, но друг душата ми ще прибира”. Някой върховен, всевиждащ и по-справедлив! “Защото майката може да даде на света множество имена, но зад своето, с всяко деяние стоя сам”. Друг, в своите несполуки или когато успява, би потърсил отговор пак в нея – като негов създател, най-верен пазител, волеви съзидател – този, който донѐсе тялото на земята, трябва да възпита душата и цял живот непреклонно да бди.
Първият дъх ли е твоето същинско начало, или можеш да градиш същността в същина, дори отчужден – без първично емоционално задание, но с осъзнаване, че и сам си способен да продължиш?
Някои казват, че дишат свободно, когато знаят, че са поискани, усещайки любовта в завещано присъствие. Други почти задушени в отхвърляне, но разбиращи, казват, че дори в нѐпромълвената самота, биха повярвали в себе си, биха достигнали свобода си. Трети усещат неизлечима обреченост – не видели любов и сега неспособни да срещнат! Неразличима е, усещат я чужда. С какво име би се обърнал към непознат?! Има и просто изгубени, в посвоему нѐовладяна решителност. Вечно преследващи, или вечно преследвани в заключена свобода – на личния избор, с неравнопоставена съвест – като реалност за обективния спомен или като заблуда – съществува ли майката като носител на човечността. В деня, когато си пуснал ръката ѝ, измервай света с нея, ако според разума и сърцето ти е добра, ако не е, поискай преобразяване! Нима самооковалият се генетичен наследник не би открил индивидуалистичния център, и като самотворец не би продължил – осиротял, но в настоящето жизнен, под опеката на произведена с личността му възхвала, или вина?!
Дали си помислял по право ли си на тази земя, би ли попитал и майка си да изкаже тя своето право?! Отправяй вината, когато вече нещо извършил, усетиш, крещящият укор или благодарността. Поживей и с последно, поименно житейско дихание пожелай – да бъде записано някъде на светло… в паметта. Умнопостижимият разказ за твоята себесъщност, уравновесяващ волята на майката да те има – с твоята лична воля, дали и как би продължил, ще разкаже животът. Разказ, съвсем прост за шумно в морала си обществено разпознаване, но дълбоко поглъщащ те, като тихо личностно изчисляване – по-скоро добър, по-скоро лош ли живя в същността си?! Разходи ли честността си, показа ли как с нея вървиш, или беше измамник, вероломен изменник и с това лице подкрепи, човешкия нравствен упадък, без желание в нещо с духовност и добросъвест да претвориш?!
Днес, с екзистенциална тревожност наблюдаваме всяка жена, сякаш господства над крехкото човешко единство и с изключителната си власт ще го възроди, когато още един човешки живот чрез своята женска природа на цялото човечество е дарила. Пристъпваме с почит, когато го дава, отстъпваме с укор когато е неспособна. Нима е грешна, ако вече е закъсняла или своя достъп до майчино съкровение сама е избрала – в самотно отлитане, без копнеж да гнезди, за живот, в който нероденият можеше да си ТИ?! Броим животи, пресмятаме и често, съвсем лековерно попълваме липси, там където смъртта преминава. Скърбим и не питаме “Kак живя този, който сега ще оплачем”, и като диви животни извличаме смисъл да се множим, вместо в безразборното множество някой да ни осмисли. А, дали е човечно да забраним, когато злото в историята изчислява, че не всеки, който се е родил, заслужено и с достойнство би обитавал земята?! Това е една от онези загадки, които ничия съвест, генетика, верска забрана или приемственост, воля и политика, напълно не разгадава. А еднолично, човекът би могъл само да предполага…
~ painting by Juliana Kolesova
Снежина 