Fata Morgana

Пътят ти – някак безлюден!

И твоят образ – още го търсиш!

Но дори сред множество и ясно описан, ти пак гледаш навън, гледаш в другия, гледаш и в мен!

И гледайки, би желал да ми вземеш, без да знаеш дали съм видение, дали съм откритие, и дали с моето отражение ще блестиш?!

За теб, това е смелост, подвиг, превземане!

Но в тази илюзия, живееш ли чист?

В изпълнение на своя цялостен жизнен цикъл, човекът, съзнателно или не, съществува обвързан в активни зависимости. Прикрепен към физическо тяло, рано или късно дори и най-свободолюбивият дух се завръща. Той вярва, че актуалният дом е плътта и кръвта, а изцяло духовният е по-далечен и страховит. Така поривът – свобода е вечният спор, който фундаменталните стойности спорно остойностяват. Вечният неразривен съюз между индивидуалното и социалното освобождава човека от избор, защото вече “избран” да е жив – той върви по ускорения път на тази съвкупност. Taка, емоционално привлечен от заобикалящия го общностен потенциал, срещащ система от образи, които харесва, колективно вербуван в реалистични прогресии или не, той често сдава истинността на индивидуалната участ, създавайки призрак – като част в общността, но всъщност реализира лична измислица. И ако окачествяването с чужди образи, преклонението пред авторитети на собственото ни и обществено усещане за величествена същественост не е само проява на нашето съвремие, то защо сега миражът е някак зловещ, измамата – вредно явление?! Моралната основа на човешката идентичност вече не е онзи личен истински план, защото неравенствата не са съкровени. Не ни ги прощават! Те са обществени и жестоки, и потънали в срам – ги стопяваме, търсейки по-простите аналози. Прости, защото достигаме лесно! Прости – под уморената от автентични герои, обществено социална принуда! И сякаш с терапевтична илюзия митологизираме образи. Присвояваме самоличности – така се харесваме, имитираме – така ни харесват. Създаваме илюзорното съвършенство – чието бедствие превръща донора на тази измама в престъпен и се изражда в колективна лъжа тогава, когато застинали в дрямка допускаме глупостта в личната си постеля, когато актуалният днес дребосък, стане водач утре! Когато внушението разболява, но никой не повика  за помощ. Дали той е виновен и иска да ни владее, задължава ли с личността си и присъщата за него активност, или ние безплътно, безверно към участта си, преследваме лъжереалността? Преследваме нещо, в чийто образ да се спасим! Стремим се така силно към близост със заветната актуалност, сякаш днес е последният ден на земята. Но, изглежда морална неяснота е обгърнала дните, щом и на светло призракът е сред нас. Обществото всъщност създава измамности, в капана на духовната самота. Отнася симулативно превъзходства и малоценности, към всеки и сякаш обуславя личната му съдба. А, ние в духовна безжизненост не оспорваме! Невалидни, следваме чуждите образи, чуждите примери – с надеждата да се преродим. Защо не живеем като безстрашната отлика, а губим съзнание в програмирана, обществено създадена простота? Страхът в откровеното самоуважение, гневът, че не ни забелязват, интелектуалната пропаст и социалната битка срещу глада, отричат ли човешката неподкупност – защото той живя изкушен. Човекът, комуто нищо не стига! Така, той често напуска реалността, защото също толкова често не е угодна. Силно вярва, че вижда с очите си! Тича за да вземе в ръцете си!

Съществува ли пълно разомагьосване?! Има ли край тази лъжа?! Ще се вселиш ли пак в себе си? Време е! Онази веществена в будността си част от света пита? …чийто часовник не спря!

~ painting by Taneryilmaz