Моралното скитничество

Това е разказ за настъпилия духовен смут, за загубата на сигурност в смисъла, за противоречивото човешко осъществяване и универсалния човек, който поискахме, а той не е роден.

Днес, убедени в усещането за действителност, се разделяме лесно с традициите, превръщаме собствените си нрави в история – искаме да забравим и успяваме. Неспособността да направим разлика между мнение и обективно знание ни унаследява и в утрешния ден, където мнението е валидно, а знанието е просто шум. В съзаклятието на личностния хаос и с тленното чувство за свързаност търсим житейски модел – доброто или злото като принадлежност, защото става все по-лесно да извършим подмяна – днес да бъдем едни, а утре да забравим кои.

Така в странство, отвъд най-съкровената си самоопределеност, ние живеем в абсорбцията на спорния социален контекст. Губим памет.

Присъщото за човека морално противоречие, различните човешки склонности в сблъсък, не биха изтрили вселенската памет, защото всяко деяние изгражда личната ни морална обител. Осъществената морална самостоятелност изисква дефинитивна воля за всяко деяние – добро или зло и всяка злоупотреба с липса на дефиниция на човешкия акт, би довела до всеобща морална асистолия на цялото ни общество. Обща върховна цел трябва да бъде уплътняването на понятийната система за принадлежност на човешките деяния и тяхното разпознаване.

Духовен смут – загуба на духовния център

Като част от колективна духовна институция, човекът добива необходимата доза духовна жизненост. В сигурното убежище на социалното вдъхновение той създава организиран духовен опит и развива духа, изучавайки живота. В условия на масов духовен упадък, където човешките нрави изменят на нормативната морална система, той трябва да направи всепоглъщащия избор за своята личностна идентификация, дали да живее в духовната оскъдица на капитулиралите културни образци на своя общностен и цивилизационен попечител, или да изгради усещането за самотно всемогъщество с гаранция за по-добро човешко качество.

Изправен пред предопределените идеологии на своята историческа функция, човекът търпи кризите на своя личностен морален модел, в търсене на индивидуални решения, които да запазят останките от влиянието на общността – избор, свободен от конфликт, или избира опасността на друг тип свобода, а именно тази, чиято дълбочина на индивидуалистичния почерк, би развалила предварително зададените културно исторически пропорции и стереотипизираните отношения. И в крушението на социалното сътрудничество да бъде социално дисквалифициран, но самоувековечаващ се в личния си духовен закон. Така, в дръзновението на този си протестен акт, да заличи логиката на миналото, срещу експанзията на духовно изчерпаната и обезверена общност.

Загуба на сигурност в смисъла – изолация с неясен край

Като създание със способност за съзнателна функция на ума, да разбира и помни своето минало, да използва разума си в настоящето и планира бъдещето, въпреки знанието за невъзможното избавление от смъртта, човекът все пак притежава най-великата свобода. Свободата на своя избор. По пътя на своите човешки актове, упован в интимността на личното си откровение, следвайки своето, а и общественото емоционално развитие, той изгражда модел на живот. Житейският модел не вещае опростена концепция. Той не е само добро или само зло. Той е и доброто и злото, той е култивиране на теории за моралната граница, запазване на историческата памет на съвестта – съвестта днес и съвестта утре.

В своето разбиране на живота и смъртта, като случващи се събитийни понятия, човекът все пак би избрал това да живее пред това да умре и чрез своите деяния определя дали да “бъде” в услуга на живота, или в тази на смъртта. Той се бори с вроденото зло или му се посвещава. Той ритуализира доброто или адаптира истинността му в равновесен психосоциален закон.

Човекът е способен да обича живота, когато съзнателно вярва, че съществуването е въпрос на справедливи “обещания”. Справедливи за него – за органичното му и духовно цяло. Така, съхранявайки вярата в смисъла, че вътрешния ресурс на човешкото е достатъчен, той може да вземе под опеката на собствената си власт личната отговорност, когато създава и когато руши.

Но никоя лична морална себеизява не е плод на болестния вътрешен ад и само на него, когато обществените условия предполагат разруха. Никой не е сам на света и никой не обича живота в будността на своето емоционално изгнаничество. Обичта към живота се превръща тъкмо в омраза, когато емоционалните сили на изгубената надежда завладеят своя създател, когато се адаптираме все по-трудно към отстъплението на тези, в чието доверие вплитаме своето, когато се съмняваме в силата на осъзнаването и в смелостта на действието. Загубил представа за доскоро убедителния образ на света и вяра в изконната човешка добродетел – емоционално експлоатираният човек не е обединител. Потънал в съмнения за автономната воля на своя избор, вече неовластен, той става противообществен. И сякаш болен, почти обезчовечен, поставен в изолацията на собственото си безверие, той преживява своята духовна смърт – Начало на цивилизационния упадък!

Противоречивото човешко осъществяване – адаптивен гений

И отново, като огледало на културните образци на своята цивилизация, човекът носи моралните и нравствени характерови особености на своето общество. Удовлетворен в уюта на своята общност, или като противодействие на тълпата, която с изключителната си власт му отнема правото на осъзната самоличност, той винаги остава на кръстопът – между разума и безумието. Човешкият дуализъм може да превърне всеки акт във въжделение за одухотвореност, или в идеологическо опростяване, защото социално икономическите условия и нагласите в обществото, носещо жива плът, нямат гаранция за естествен ход. Житейските повратности съдбоносно променят човешките нагласи, човешкия морал и човешкото поведение по начин, по който дори най-личностно осъзнатият не би очаквал, дори пожелал. Нима оскотелият от болест и бедност, разделеният от войни и природни метежи би се завърнал пак към човешкото?! Нима процесът на жизнен и духовен разпад би запазил човека обичащ живота отново в своята цялост?! Ще останеш ли същият? Само чрез адаптивното свойство на своя разсъдък, човекът може да стигне до духовното изцеление, и да повярва, че макар с остатъците от всичко, което е бил, може да бъде отново. Дори уморен и невидим за света, който не е спрял да светува, духовно обезкървеният човек би могъл отново да потърси единство с него и дори смътно да повярва, че се завръща – остойностен. Заради разума, волята, вярата и своето съзнателно активно действие. Но когато загуби усещането за свързаност със света, той стига до гибел. Най-страшната – тази, с която се съгласи. А другите – тези нe смъртоносно ранените, свободните, избавени от тежки житейски беди?! Те пак са неверни! Те, сякаш експериментират с човешкия нрав, създават себеугодни морални закони, използват властта за разруха, а не за градеж. Изменят на близкия, търгуват с надеждите и сякаш забързани в живот по спешност, не знаят, че има възврат, а платецът може да бъде тук на земята. Чудим се, как необезпокоеният също е лош?! Сякаш възнаграден от живота, изплъзнал се от скръбта, той е лишен от духовната нужда да служи с добро. Не иска! Така всеки има своята тайна, своя причина, защо сее човеконенавист или защо споделя любов. И в дълбочината на личния разум, адаптира себе си към дела и събития, които създава. Ако потиснем вроденото зло от познание за същността на злината, от страх от вина, и заместим покварата с единство за общностен мир, то човекът би бил по-справедлив спрямо всяка малка несправедливост, която смята, че е завещана тъкмо на него. Ако личната малка несправедливост напусне собствения ни взор и погледнем на окования от несправедливости друг, то ще напуснем тази самоизмама с разума, че човекът е зъл, но не само, и добър, колкото сам избере.

Универсалният човек – отчуждената съвест

В стремежа си да заспива спокоен и да се буди такъв, човекът рядко допуска, че “кошмарът“ не винаги е среднощен. Като част от съвременно общество, зримо за наизустени идеологически концепции, за технологизиран комуникационен баланс, като потребител на мимолетна разтуха, като сводник на личната съвест и догматик на това, което дори не разбира, човекът създава своята лична трагедия – да бъде сътрудник, а не автор с права. Така, лесно разпознаваем, без изненада, удобен, сякаш генетично и обществено подменен, той става универсален. Еволюционен цинизъм наричан – човек! Като служител на тази развала, универсалният депозира своята етика и вместо морален недъг, вижда съвкупност. Заспал лесно, може би не сънува. Неразтревожен, уеднаквен, онемял – угоден на всички. Дали всъщност разбираме тази опасност – за мнимо бъдеще без усещане за вина? Не разбираме, щом го създадохме! Универсален човек? Никой не се ражда такъв – в такъв се превръща!

Призван да е тук, роденият жив иска определеност. Тя е нужна на него и всички, които се раждат. Нужна е, когато е сам и тогава, когато общността го обгръща. В земния път и отвъд него, там където не знаем кой ни очаква – също е нужен адрес. Много от нас нямат! Те бродят в търсене на подслон. Минават през корист, минават през радост и пак не намират убежище. Моралният скитник тръгва и се завръща. Мигрира в търсене на съдба, но тя все е гранична. Там където няма точни понятия, в система от неясни антитела. Лута се! Затова с непростимо злословие, казвам – моралният скитник има безброй имена!

~ painting by Mario Ucci